На 2 юли 1949 г. умира лидерът на българската комунистическа партия Георги Димитров. На следващия ден Министерски съвет взема решение за изграждане на негов мавзолей. Висока дъсчена ограда загражда 10 декара в центъра на столицата. Работниците нямат право да напускат лагера. Храна им се носи на място. Работи се на четири смени. Времето е преброено. На 10 юли балсамираното тяло на Димитров е положено в готовия мавзолей. В средата на 70-те сградата на мавзолея се реконструира – в случай на война той е предвиден за членовете на ЦК, а тялото е трябвало да бъде транспортирано със специално оборудван автобус до правителствено скривалище в Стара планина. Но се случва така, че трупът на Димитров напуска мавзолея твърде безславно на 18 юли 1990 г. Отнася го синът му Бойко, и то не през парадния, а през аварийния изход. Няколко години след това мавзолеят се прочува като „градския клозет“, а стените му обрастват в графити. През август 1999-а с общинско решение е насрочено взривяването му.

Построен за 6 дни вероятно с цената на жертви, които и до днес остават неизвестни и разрушен за 6 дни с все още неизвестна цена. Защото никой не е казал какво печелим, когато изтрием Историята.